I let my soul fly free…
My personal E-view!

…вместо довиждане за известно време. Причината е че утре (вече днес идва), тоест след около 12 часа ще летя за Америка. Причината е че заминаваме с Дидо на бригада. Да видим малко свят, да поработим. В края на краищата колко приказки се изговориха и от мен и от мои приятели за Америка, но да говорим за нещо, за което само чуваме и тук таме виждаме или четем си е малко субективно. Както се бъзикахме едно време “Ръка да види, око да пипне” (и да…не съм ги объркал )

Та, ще си постоим там четири-пет месеца, в зависимост от как ще се развият нещата и какво ще ни дойде на главите. Поради тази причина предполагам ще списвам или бая по-малко или никак този си блог за известно време. Като се позамисля, аз от месец и кусур не го списвам активно, за което размислявах малко по-рано. Причините както винаги са комплексни, но за разлика от друг път просто бих предпочел да изкажа нещата направо, така както ги усещам, без да се мъча да ги анализирам.

Времето от миналото лято до това мина изключително бързо и го осъзнавам едва сега. За това време смених тотално обстановката, завърнах се отново в БГ, на ново място, нов университет, нови хора, нови проблеми. Като цяло всичко си вървеше леко, плавно, почти перфектно. Но колкото повече проблеми ти се струпват осъзнаваш, че зад простите и обикновени неща се крие нещо повече. Осъзнаваш, колкото и фрапантно да звучи, че дори и нещата, които изглеждат наред не се точно такива. Осъзнаваш, че и хората не са точно такива. Защото не са искрени - по една или друга причина.

Да! Така е, и е странно! Странно ми е, как не могат да ми кажат в очите че вече не изпитват същата любов. Странно ми е, как приятел от повече от 10 години не може да ми каже че не харесва това и онова в мен, в навиците ми или прочие. Странно ми е, че хората, които считам за близки, не могат да бъдат искрени, че таят страх от това. Или по-скоро ми беше странно. След като се замислих реших, че явно проблема е като цяло в хората. В това да бъдат себе си, а не да се мъчат да бъдат “очакванията” на другите. Очаквания, които те разбират като такива, или си ги представят - и в повечето пъти са само донякъде прави. Хора, които не могат да застанат и очи в очи, спокойно и кротко да обсъдят с теб проблем. Вместо това, когато човек като мен започне искрен разговор, те или изпадат в злобни състояния, или избухват в сълзи и емоционални излеяния? И за какво е всичкото това?

Днес тровим себе си по начина, по който общуваме. Начина по който сдържаме емоциите си, мненията си, истинското си аз, бавно ни разяжда. Това е като да поглъщащ доброволно една и съща отрова, винейки другите че те карат да я набутваш в устата си. Но за добро, ние не можем да четем мислите на другите. И за да се разбираме, най-често е нужен диалог. И ако не подхождаме към него, а седим от двете странни мълчеливо, то не сме за никъде.

Много се разфилософствах, а не това беше идеята, въпреки че да - получи се спонтанно. Исках да кажа, че през периода, в който не пишех нищо ново в блога си преминавах през някаква трансформация. Че имам и искам да кажа и пиша за толкова много неща, и евентуално ще го направя. Че съм тук, и както често правя, пропускам някои моменти, но винаги се връщам. И че експериментът, наречен мой собствен блог, е нещо което се надявам да продължи да съществува. След известна почивка, разбира се!

Бъдете здрави, усмихнати и с повечко поводи за веселие през лятото! До скоро!