I let my soul fly free…
My personal E-view!

Написах тази част малко под напрежение и между два изпита Така че, не ми се сърдете, че не съм я допродължил. Ако си струва, ще го прасна още тия дни. Приемам всякакви коментари, като такива за правописни грешки и прочие само на ICQ, Skype или тем подобни. Подобни мнения в блог-а ще вземам в предвид, но своенвременно ще трия. Относно всичко друго - идея, как ви се струва, герои, развръзка и прочие - ще се радвам на коментари. Та така де…ето ви втора част, а аз отивам на изпит по психология. До скиф!

Част втора: Чаеното парти

Кихавица и Кашлица тържествено в огромната зала. Зданието беше погълнато не отдавна от Устата и Гърлото и сега гордо изпълняваше функцията си на сбирка “на по чайче и още нещо” за каймака на обществото (или лимончето на чая). Разбира се, тук се позамислих дали лимончето не изпълнява различна функция от каймака и съответно не провокира ли друга реакция. Съответно не обърнах особено внимание на това, по същия начин по които напудрените госпожици профучаха навирено през залата и се троснаха на огромната маса, подхвърляйки в движение палтата си на стъписаната прислуга.

Още със сядането си двете обърнаха по една кана вода - мразеха чая по принцип, още повече когато бяха запъхтени и уморени, което естествено беше често срещано. “-Здрасти задници!”, ухилено казаха в един тон и насъбралото се множество се опули още повече. Поздравиха с кимане само хората, които познаваха - Устата, Гърлото и двамата представители на Ч-Ч-ЧАЙ (Чуден Чист Чай Азиатски Йе). Идеята за името на фирмата беше на г-н Дгжибжеш Чай-Ковски. Той беше стигнал до заключението, че тяхната мултинационална филма (партньора му беше китаец - но за това по-късно) има нужда от име, което едновременно показва тяхното културно и езиково богатство, както и тяхната отвореност, креативност и нюх. Разбира се, идеята претърпя пълен крах и единственият успех, който постигнаха беше да станат изключителен вносител на чай за ул. “Грипозна”. г-н Чай-Ковски нарече това “Първата стъпка към завладяването на Света” - естествено всички останали се смяха с месеци на това му твърдение.

От другата страна на полюса беше г-н Чай-Ни-Че. Дребният, но възпълничък човечец беше бизнес партньора, който осигуряваше вноса на чая от Китай. Дошъл от малко селце, където препитанието на всички беше отглеждането и изнасянето на ориз, кой не искаше да стане като братовчедите си Ло-Пат, Тър-Но-Коп, Ку-Пич-ка, Тен-Джер-Ка, Ко-Фа, но най се притесняваше от баща си Го-Лям Ша-Мар  и чичо си Ю-Мрук. Затова, още като малък избягал в планините, където крадял чай от монасите в Шао-Лин, докато не събрал достатъчно капитал, за да засади нелегално своите чаени плантации и да развие бизнес. Естествено сега жънеше “големият” си успех - и определено беше доволен. И той като двете дърти фусти (за каквито ги смяташе) не обръщаше особено внимание на хората около себе си, а по-скоро беше потънал в делириум, охилен до уси, порърквайки ръчички.

“-Хрммм,ммм!, прокашля се Гърлото, -Мисля че е крайно време да започваме!” Тази чест той обикновено отсъпваше на Устата, като за себе си запазваше правото да издава разни звуци и реплики като “Ейшшш”, “Алоууу”, “Тшшш”, “Гррр” и много други. Разбира се, Устата пък обичаше да говори с часове, дори когато всички вече бяха отегчени до смърт (някои се самоубиха поради тази причина), заспали или просто изчезнали. Ето защо те бяха невероятен тандем. И тъкмо когато Устата започваше своята невероятна (според него) реч, за това колко е прекрасна неделята, чая, къщата и компанията им (сиреч каймака на обществото), той бе най-вероломно прекъснат от Кашлица, тъкмо когато изричаше: “Скъпи гости…”

“-Оооо, замълчи веднага! Не мисля че някой ще може да каже нещо в близкият час, ако трябва да изслушаме поредната ти невероятна реч!”, при което той се свлече във фотьойла си (1/3 унил, 1/3 ядосан и 1/3 невярващ). “Мисля че е крайно време да се занимаем с важните въпроси, които стоят пред нас в този час - а именно благосъстоянието на нашето общество!”. Тук Кащлица изпъчи гордо своето туловище: “И мисля че е най-уместно да започнем с темата за онези отвратителни семейства - Храчкови и Сопо…” В този момент вратата с трясък се отвори и малките “гамени” (както ги наричаха двете лелки” влетяха в залата. “Малки копелеее…” изкрещя изтерично Кихавица, но не можа да довърши изречението си…

(следва продължение)