За Музата (и емоциите)
Всъщност, малко след като написах предния пост се замислих как пиша. И как, бързо, неусетно излях гнева си и продължих напред. И всъщност не откривам топлата вода като казвам това, ноооо… пиша най-добре когато съм под въздействие на някаква емоция. Не случайно написах муза отпред - музата, според мен също е свързана с емоциите, но малко по-сложничко. Дали са преплетени повече емоции или пък чуства и емоции, притеснения, радости…музата има много по-дълготраен, достъпен и ползотворен ефект върху писането ми.
Всъщност, винаги съм бил такъв - малко или много стихиен и спонтанен. С годините човек се научава да управлява стихиите, като естествено понякога губи контрол. Но в оживена дискусия, спор, писане или каквото и да е било подобно положение аз мисля и изказвам това, което ми идва наум много по-бързо…и в определени случаи, много по-качествено. Ако мога да направя аналогия с движението и музиката при мен - аз крача бързо и уверено към дадена задача или просто по пътя си когато слушам бърза, понякога агресивна музика - сякаш тя ме движи, дава ми ритъм и разпалва огъня в мен. Същото е и с емоциите, които изпитвам, когато пиша. Понякога, неусетно започвам да пиша нещо - и сякаш то само се изписва. И чак, когато спра и уморената ръка застане отстрани, разбирам цялостната стойност на написаното. Сякаш съм го писал в мъгла, транс и леко невидение. Сигурно и на някои от Вас се е случвало подобно нещо?
И ако се концентрирам повече върху писането ми, оставяйки вербалното и невербално общуване на заден план (или за друг път), то мога да изложа още малко факти и да поразсъжавам над тях. Не знам колко пъти съм имал идеи за постове, в които съм искал да кажа много неща, били те добри, лоши, интересни и прочие. Но, често не се е случвало по простата причина, че го оставям за другия ден. Той минава, след него идва следващият…и така докато забравя какво съм искал да напиша.
Естествено, може би трябва да се съглася, че понякога (или често, зависи от гледната точка) човек изложен на емоции, мисли много по-хаотично, неорганизирано и може би нереално до дадена степен, в сравнение с моментите или нещата, които е премислил и преценил. Да, така е - но това е и добро и лошо - зависи в каква ситуация. От край време съм сравнително прагматичен и целенасочен - стъпвам внимателно, обмислям нещата, концентрирам се върху дадени задачи. За определени неща това е необходимо, за други е повече от задължително - определено има ситуации и места, където емоциите трябва да останат настрани.
Но няма да бъда себе си, ако не съм емоционален. Няма да съм аз, ако не обяснявам разпалено нещо (като събарям същевременно халби). Няма да съм аз, ако не съм гръмогласен, не се смея бурно и ясно, ако не бъда онзи Данчо, които приятелите ми познават. Защото разказите, смешките и идеите ми, няма да са и наполовина това, което са, когато ги разказвам от сърце - и когато те са осветени от моите емоции. И да, понякога изглеждам прекалено емоционален, вятърничев или злобен, но просто оставям емоциите да излязат на повърхността, вместо да ги натискам надолу. Разбира се, отново говоря за моментите, в които общувам лице в лице с хората.
Но, не е ли писането на блог общуване? И не са ли това моите идеи, които искам да покажа така както аз ги виждам. Нима бих ги предал по същия начин, ако ги опиша просто, ясно, точно, но без да приложа чуствата и емоциите ми, свързани с тях. Защото понякога това ми се случва - разправяйки дадена история за десети, двайти път тя губи от чара си - защото самото и изказване се е превърнало в рутина за мен. Защото някак си магията и е помръкнала в момента, в който емоциите са напуснали нейното поле.
Затова и много неща са все още недоизказани или ненаписани от мен. Както исках да пиша за Америка, такава каквато не я познаваме и за преживяното от мен там. За американците, които не са хората, за които ги мислим. За приятелите, за предателствата, за честта, глупостта, пиянството, и т.н. Но може би друг път. Или когато отново съм там…скоро! Защото тогава, мога да го разкажа така, че да се хареса - и на Вас, и на Мен!
Loading...